Мишоците превзеха зимника. Той отдавна не изглеждаше като уютен хобитски килер, пълен с домашни благинки. Редичките буркани хванаха не просто паяжини, а плътни къдели, старото сито ръждяса, а метлите се разпаднаха на прах. Все едно някой беше поръсил всичко със сива пепел. Отдавна не беше звучало скърцането на вратата, което винаги биваше последвано от ярка светлина и звучното: “шшш, зверчоци, обратно по дупките”.
С времето мишоците добиха смелост. Впрочем, това не бяха симпатични мили Джери-подобни сладурчета с широки усмивки. Някои, бяха дребни полски мишки – явно по-бедната рода. Други имаха внушителни габарити и зъби и сплъстени палта и ходеха свъсени.
Започнаха да се угощават с компотите, развиха особен афинитет към добре узрялата лютеница, нароиха колонии и изобщо, превърнаха зимника в истински аналог на блок-крепост от махала със звучно, ярко име – Зимника! Районираха си го на подмахали, разпределиха си кътчетата из тях и гордо разказваха родовата история на тяхното си кьоше, както и умилителни истории за сладка от диви ягоди и праскови с белени бадеми. Денем се пръскаха навън по миши задачи, а вечер се сбираха обратно в дома си.
Магическо място е тоя зимник. Там си е – а хората забравиха за него. Шепти с гласовете на десетки мишоци, които напомнят, че забравим ли нещо, природата си го прибира. Животът винаги намира начин.
Input your search keywords and press Enter.