Чеширският котарак на чай

Чеширският котарак възмутено се огледа. Чакаха го на чай. Както винаги, закъсняваше. “Дали е заради онова странно момиченце” – чудеше се той. “Откак мина оттук, всеки ден нови гости. По много. Че и невъзпитани” – мърмореше си той под нос тихичко. “Първо, оня ми ти Грибо, дето налетя да се бием. Добре, че бързо леля му си го прибра. Какви ли са тия планини Овнерог дето приказваше за тях? После, оня пияница Бегемот. Кой нормален котарак се разкарва денонощно с манерка водка и си подпийва юнашки с повод и без? И въобще, що дирят тия тука? Нямат ли си техни гори?” – продължаваше той монолога си, докато бавно напредваше към срещата.

“Дано чаят е още топъл” – помисли си той. “И да има мляко! И от ония малките сандвичи със сьомгата. Няма да се излагаме, я! Все пак, съм от Чешир. Има си правила, които трябва да се спазват за чая. Аз да не съм оня Бегемот!” – продължаваше да мърморясва той. Въздъхна облекчено, когато видя масата.

Покривката беше изрядно бяла, най-бялото бяло, което беше виждал. Чайникът димеше под кърпата, запазваща топлината му. Сандвичите бяха там, имаше и още разни неща, всичко подредено като за гости от най-висша класа. Котакът тъкмо въздъхна облекчено, когато пак недоволно се намръщи.

Сред другите гости, освен обичайните заподозрени имаше неочаквано лице. “Що пък търси тя тука?” – запита се той, при вида на Вила Самовила. “Знам си аз, че нещо със световете не е в ред. Дано поне пак не ме кани на приключения. Последния път олекнах с три живота.” Мислите му се зареяха към времената, преди да стане приказен герой, известен моля ви се с един разговор с едно момиченце. Ако знаеха, какви приключения беше преживял, преди да се засели тука, ехей… Въздъхна и пое към своето място. По пътя го съпровождаше зеленият поглед на самодивата.