Мария Петрова

Какво повече?

Севда сгъна внимателно червената кърпа на бели точки. Пропусна мелодраматичната въздишка и решително дръпна ципа на пътната чанта. После, излезе през прага. Заключи без много, много да гледа вратата. Очите ѝ смътно следяха ключалката. Същото се повтори при дворната порта. Пусна ключовете в дамската си чанта, препасана през снагата ѝ и толкова – тръгна, без да се обръща назад.
Години напред, стоеше до маса в панелка в Люлин. Масата беше застлана с хубавичка нова мушама. Старата кърпа, онази, червената на белите точки, прибираше косите ѝ и чертаеше чудна рамка на лицето. В сметката ѝ тежеше родният дом под формата на няколко хиляди лева – колкото, да намали ипотеката, да я приближи до придобиване на собственост над панелната кутийка. Свободната селска чучулига, доброволно се бе набутала в клетката. “Лошото е, че свикваш” – мислеше си тя. “Уж за малко, уж за добро, а то какво стана? Ей ме тук, загробена в джунглата с огромен заем, никаква градина. Но пък има хубави училища. Я децата какъв добър път ще имат” – убеждаваше тя сама себе си. Стана, попипа кърпата и отново пропусна мелодраматичната въздишка. Прибра спомените по-навътре в ума си, грабна чантата и ключовете и тръгна на битка с ежедневието.
Междувременно, там, където започна тази толкова обикновена и клиширана история, една друга жена се мъчеше да отвори портата, заключена преди толкова години. Вътре сред градината, обрасла с високи колкото нея зелении, се мъдреше къщата. Тикленият ѝ покрив беше килнат леко настрана и аха, да ръсне някоя каменна плоча в двора. Усетил нечия душа на вратата, той сякаш изхъмка извинително, потегна мишци и поизправи снагата на дома. Някак, жената успя да се справи с ключалката. Съвсем клиширано, застана през обраслата пътека и сложи ръце на кръста си, та да формира хубаво главно “Ф”, как си трябва. “Здравей, къщичке” – каза тя на глас. “Добре ще се гледаме ние с тебе” – додаде тя. Междувременно, до полегналата ограда спря кола. Нейните хора бяха направили панорамна обиколка на селото, да ѝ дадат няколко мига време. Тя побърза да свали шапката си с широка периферия и леко сведе глава пред новия си дом. Искаше да отдаде почит към него и тези, обживяли го преди нея. „Не се представих. Казвам се Лилия” – прошепна тя и направи малък реверанс, разпервайки настрани полите на червената си рокля на бели точки. Приключи с малкия си ритуал секунди, преди момчетата ѝ да я връхлетят. После, къща, двор, природа и хора се разбраха. Ден след ден, си помагаха, опознаваха се, укротяваха се, черпеха сили едни от други.
Години по-късно, достолепна госпожа с червена кърпа на бели точки в косите, спря пред каменния дувар. Отгоре надничаше старата дюля. Жлътналите плодове бяха налети с живот и приканваха да си вземеш от тях, да вдъхнеш аромата, да усетиш стипчивия вкус, събрал всичко от битието в себе си. “Заповядайте, вземете си!” – чу се глас от двора. Млад къдрав Карлсон в разцвета на силите си, остави лехата, по която работеше и се приближи. Зад него, една белосана къща, покрита с тикли гордо издигаше снага. Личеше си, че е обичана, обгрижена, жива. С тихичко “благодаря” и две дюли в ръце госпожата с червената кърпа се усмихна, обърна се по пътя си, прекръсти се скришом. Набързо устата ѝ отрони къде гласно, къде наум, към тия зад дувара отзад: „Бог да ви благослови“. Пое по пътя си. Бе сбъднала това, що искаше. Новите стопани на бащиния ѝ дом – също. Какво повече?

0 Comments