Морков

Мислеха си, че е глух. И с времето спряха да си мерят приказките край него – все пак, нали не чуваше. И Морков чу много неща, които не бяха предназначени за рижите му ушаци. Сигурно затова в един момент проговори. Почна да го боли душата от всичко, което чу. Кой на кой отмъкнал купичката, кой пък ядял само уискас, кой пък си играел с мишоците, кой при коя котана редовно наминавал, докато неговата гледала мъниците. Едни мастити бизнескетове се били сбрали, кой от кой по-големи, кой от кой по-важни. “Що ли аз не съм такъв?” – чудел се Морков. И докато те били заети да се хвалят, той обмислял своята различност и претеглял плюсовете и минусите на това, да положи съзнателни усилия да стане като тях. В подобни мигове, го бодвало нещо в душицата и той мигом се отрезвявал. 

Обичал да слуша чайките сутрин и да мери сили с тях в битка за рибка. Затуй бил създаден все пак и край рибарите отраснал. Леко в ъгъла, в крайчето на морските пейзажи доминирани от синьо във всичките му нюанси, замъглени от дим на лули, пресечени от безкрайни въдици и тъмни мрежи, ей там, в оня далечен ъгъл – рижо петно. Морков. Четял вестниците, приготвени да завият в тях рибката. Понякога по тях имало и парчета кръстословици, в които обичал да слага мислено думички от чуждестранни страни, дочути по пристанището. Където и да прекарвал вечерта, винаги отделял време да кацне на някой покрив и да позяпа луната. “Чудна работа” – мислел си той. “Бива ли такова нещо – пита сирене, в небето. И наядена от мишоци. Как са я качили там? И понякога расте. Могат ли и моите рибки да растат?” – чудел се Морков. 

При скиторенията си много неща чул, но много и пропуснал покрай ушите си. Такива били, че си знаел – пусне ли ги да влязат в някои от рижите му ушаци, ще заседнат вътре и ще го претопят, ще го променят и ще му видят сметката на рижата уникална същност. “Оня, глухия” му викали другите. И с времето Морков останал Морков само в своето междуушие и сърчице. Почнал да недовижда и изправената му стойка в ъгъла на пейзажите позагубила стройност. Един ден, по-мрачен от обикновено, или пък пореден в поредица мрачни дни, му писнало на мустаките. “А пък аз, каква госпожа си имам. За чудо и приказ!” – разправял един. “Моите пък са две! Добавил друг.” “А моята къща да видите” – добавил трети. “Оттук оттам вземах и ей че се уредих”. Последната дума паднала като оловна сачма в чашата с мълчанието на Морков. И той прихнал да се смее. И толкова много се смял, че го прекръстили на “Оня, истерика, сещате ли се? Дето мълча, мълча и накрая се гътна от смях”. 

Та, следващия път, когато видите морски пейзаж, загледайте му ъгъла, оня, далечния. Може би там поостарял риж котарак чака някой да го забележи и заговори на езика на доброто. И, не си мислете, че всяка котка, що се прави, че не чува, наистина не чува. По вероятно се преструва, гадината. И тайно решава кръстословици на чужд език в ума си. Или пък разиграва партия шах, докато чака рибарите да подхвърлят някоя рибка. Котарак е все пак. Не какъв да е, Морков, оня, с голямото сърце.