Нестинарско

Гайдата писна. Преплете се гласът ѝ с тъпана, в звук стар като света. Притихна тълпата. Всички светлини се изгубиха – сякаш угасени в миг. А имало ли ги е изобщо?
Лицата осветяваше жаравата. Живееше свой живот на светлина, топлина и древност. Отвори се пролука. Пристъпиха напред. Не поглеждаха ни налево, ни надесно, само напреде си – и сякаш не премигваха. Загледани бяха някъде отвъд, преди хилядолетия, кога същото тайнство бе оживявало в изпълнение на други обредници.
Първият прекоси на кръст светналия кръг жарава. Другите – пристъпиха след него. Гласовете им се смесиха с тези на тъпана и гайдата. Равно, спокойно ходеха по живите въглени, които вместо да ги горят – ги зареждаха със сила и познания, лекуваха и спомняха.
Всякоя друга живинка мълчеше. Минало и настояще се срещнаха в нажежения кръг и протегнаха ръце към небето. Времето притихна. Някоя усети, че жаравата я вика и стъпалата ѝ изтръпват. Уплаши се и обърна гръб на повика. Измъкна се низ тълпата и мигом заглуши непознатия глас. Традицията смръщи вежди. Ако няма приемственост, ако не чуват, познанието ще изчезне.
Престилката се премяташе като жива и чертаеше танца на баба Злата по жарта. Към нея се взираха очи от времето на някогашните стопани на тия земи. Траките, за разлика от традицията, бяха спокойни. Знаеха – кръвта е силна, паметта ще намери начин, обредът ще остане. Почитта към Бога – слънце личеше на земята. Ярък, горещ и силен, по него хората чертаеха заклинания с облечените икони на Ко(н)ста(нт)дин и Елена в ръцете. Бе трети юни. Някое лето Господне.

Картина: “Нестинарски танц”, Златю Бояджиев