Силата на живота

Някога спретнатият зелен плет така беше стегнал оградата в прегръдките си, че от грижа я беше прекършил. Невиждал градинска ножица от векове, беше подивял изцяло и захвърлил всякакво приличие, пъчеше бодли и възлести клони. Зад него жълтееше къща.

Някога пълна с живот, днес от мъка и старост тя ронеше мазилка, боя, керемиди и парчета елегантни фасадни орнаменти. Врати и прозорци висяха тъжно разкривени и пееха протяжна скърцаща песен и лете, и зиме. Сякаш домът оплакваше самотата си.

От дъжд на вятър някой любопитен надничаше през оградата. “Каква съборетина” – мислеха си. Или пък я съжаляваха. Трети къде търпеливо, къде асистирано изчакваха да се предаде окончателно – да сведе покрив в плочата и да я изринат – та на нейно място да вдигнат лъскав новичък бизнес център. Или пък защо не сграда от смесен тип – магазини, офиси и горе между 9-и и 12-и етаж – жилища с панорамни тераси?

В ъгъла на двора, под старата разкривена круша, която вече хич нямаше вид, но пък все още не се даваше и кога си му е времето даваше плод, слънцето диреха подивели ягоди. Мътно червенееха под мръснозелените листа, слели се с атмосферата, сякаш излязла от кошмарна викторианска картина, дело на безумен художник. Къщата поскръцна тихо с капака на най-близкия до тях прозорец. “Цвят” – помисли си тя. “Живот”!

Потегна керемидите, поизправи мишци, облегна ръце на старите си колене и загледана в червеното петно под крушата продължи да устоява.