Пое по пътя. Тъмният гъст мрак сякаш уважително се отдръпваше от пътя на светлинката. Слизаше все надолу, надолу към място свещено и древно.
Пъплеха безброй души по кълбото. Едни бяха светли, други – синьо-зелени, трети – златни. Имаше и мастилени, и счупени, и схлупени. Караха коли, пореха въздуха със самолети, морето с кораби. Живееха в бетонни кошери или в дървени колиби на тучни поляни. Някои още не бяха забравили да впиват питащ поглед в звездите. Гледаха ги като на екран, удобно полегнали по гръб на вечерни поляни. Други гледаха само надолу, в праха, в асфалта, в земята. Трети уж стъпваха, а душичките им летяха над земята.
Слизаше надолу пламъчето и по пътя си чертаеше пътека без мрак. Изтъкано беше от чистота и добро. Всяка година слизаше да ги спомни. Да донесе надежда. Да обърне взора на тия, що са забравили да поглеждат нагоре. Да ги свали от влака и да ги отърси от грижите. Да им умие челата и очите, да ги приласкае тихо и да им зашепне с устата на доброто.
Правилата бяха непроменени и такива щяха да бъдат дорде го има света. Пламъкът ще слиза при тях и ще носи целия потенциал за промяна и добро. Тия, що имат сърца, ум, души, желание; що са будни, готови; отворени – ще разберат. Някой ден, да някой ден, светът цял ще отвори истински очи и ще се отърси от дребнотемието.
Междувременно, навред тия, що вярват, тия що не и другите по средата, поемаха към храмовете стаили искриците за благодатния огън в душите си. Стиснали свещиците щяха да отправят молитва към провидението, към себе си и света.
Пламъчето завърши пътешествието си. След минути щяха да го поемат тия, що пазеха чудото на Божи гроб в божия град. Оттам, щеше да достигне до всички по тоя свят, които още вярваха в чудеса, макар да не го осъзнаваха. А какво е светът ако не чудо?
Кандилото светна. Тих хор някъде запя. Беше време за промяна и провидение.
