В началото бе табелата. Предупреждава, че място, където да обърнете, в селото няма. „Никой не я спазва“ – казва ми нашата домакиня. „Всичките влизат навътре с колите“. Та, така. Влизаме и ние, защото имаме запазена нощувка. Пазят ни място, току до къщата на достолепна възраст от над век. Вътре, чудо.
Кана сок от малини направен предния ден пътува с нас към чардака на втория етаж, точно пред стаята ни.
Хамак в пъстри цветове веднага подмамва децата. Тихичко проскърцват под, стъпала и стени с умората на времето и радостта от стъпките. Наоколо всичко е Родопа.
Каменните улички водят сред каменните къщи. Наляво, надясно, нагоре, надолу и пак така. Криволичейки чертаят пътеки сякаш тунели от зид и зелено ведно.
Каменната улица – накъде води
Наскоро отворилият врати музей кани на изкуство и история. Глинени лампи, същи като на Аладин чакат този, що му трябва пламъче, да си ги познае. Картини върху капаци на прозорци и врати обграждат чинове на десетки години. Глаголицата и кирилицата вписани на пясък разказват просвещенски истории. Шах приканва да разиграете единствената, според преданието, загуба на Чингис хан – срещу българите. Църквата с дъх на тамян крие стара вяра, молби, благодарности на предишни и сегашни.
Народ, народ колкото искаш. Колите стоят като същи лъскави кръпки не на място, на фона на дуварите на тия приказни къщи-дворци. Изтъркулва се времето ни тук. „Къде сте тръгнали?“ – пита ни баба от старо време. „За Гоце Делчев“ – ѝ казваме. „Ще ме вземете ли и мене“ – пита. „Че защо да те не вземем“. И си я взимаме с нас. Зад гърба ни завой след завой остават Ковачевица, после Лещен и вековните чинари край Гърмен.
Още от Ковачевица
Input your search keywords and press Enter.