Унгария и Словакия: маршрут отвъд обичайните пътеки

1. Благородната плесен (Botrytis cinerea). Тайното оръжие на Токай е специфичен вид гъбичка, която напада гроздето край местните реки през влажните есенни сутрини. Вместо да му навреди обаче, тя го превръща в истинско съкровище. Пробива микроскопични дупчици в ципата на зрънцата и през тях, под слънчевите ласки, водата се изпарява. Зърната се сбръчкват и се превръщат в стафиди, пълни със свръхконцентриран нектар с много висока захарност, експлозивна киселинност и уникален аромат на мед и сушени кайсии. Амброзия за ценители, уникална само и единствено за този тероар, поделен между двете държави.

2. Стафидите Aszú (Асу). Тази интересна думичка всъщност значи „изсушен“ на унгарски, но отдавна се е утвърдила като официален термин за зрънцата, попаднали в обятията на благородната плесен. Тъй като те не се сбръчкват едновременно, берачите минават през лозята и ръчно, зрънце по зрънце, откъсват само перфектно изсушените. После стафидите се смачкват на гъста паста и се накисват в стандартно, вече готово сухо бяло вино, на което придават божествените си сладост и аромат.

3. Мярката за сладост Puttonyos (путъньош). Виното тук е толкова специфично, че си има собствена мярка за сладост — кръстена на традиционните дървени кошове Puttony, носени на гръб, с които берачите събират стафидите. Математиката е следната: когато в буре от 136 литра (Gönci) се изсипят три коша по 25 кг, се получава вино със сладост точно 3 путъньош. За всеки кош отгоре — по едно деление нагоре, до 6. От реколта 2013 г. насам законът вдига летвата: всяко Токайско Асу трябва да има поне 120 г/л остатъчна захар — толкова, колкото по старата скала се е означавало като 5 путъньош.

Днес далеч не откриваме топлата вода — или в случая тези разкошни изкушения в бутилка. Отдавна крале и не толкова привилегирован народ, заедно се наслаждават на вкуса им. Според легендата през 1703 г. Ференц Ракоци II подарява на Луи XIV токайско вино от имението си тук. Във Версай го харесват толкова много, че му дават негласната титла „Vinum Regum, Rex Vinorum“ — „Вино на кралете, крал на вината“.

Луи XV и Фридрих Велики се надпреварвали кой да почерпи с по-хубаво токайско гости като Волтер. Казват, че император Франц Йозеф, който по това време е и крал на Унгария, пращал на английската кралица Виктория по бутилка Токай Асу за всеки месец от земния ѝ път — т.е. дванайсет за всяка година. За осемдесет и първия ѝ, последен рожден ден през 1900 г. това прави 972 бутилки! Наполеон III пък поръчвал по 30–40 бъчви годишно. А за папа Пий IV пък: „Summum pontificem talia vina decent!“ — това е виното, което трябва да бъде на папската трапеза, както заявява на Тридентския събор през 1562 г.

Виното е герой и в литературата. Във „Фауст“ Мефистофел пробива дупка в дървената маса на избата и от нея потича токайско за жадния гуляйджия. В „Дракула“ Джонатан Харкър вечеря в замъка с „бутилка старо токайско, от което изпих две чаши“ — докато домакинът му не хапва и не пийва нищо. А Шерлок Холмс в „Последният поклон“ черпи Уотсън с императорско токайско от личната изба на Франц Йозеф в Шьонбрун. Сред отявлените му почитатели са и Бетовен, Гьоте, Хайне, Шилер, Волтер, Йохан Щраус-син и самият Брам Стокър — за Йозеф Хайдн пък токайското е било любимото вино.

Историята на Херцегкут започва през 1750 г. — и то точно там, където свършва предишната ни спирка. След разгрома на въстанието на Ракоци районът е обезлюден и тогавашният му собственик, земевладелецът княз Траутсон, заселва празните хълмове с германци. Затова и селото дълго носи неговото име — Траутсондорф. По същия начин и по същото време са създадени и съседните Каройфалва и Ратка — същото онова село, което днес пази причудливите „летящи чинии“ на Sauska.

Да се върнем към заселниците в Херцегкут. Бързо и с присъщата немска ефективност те се захващат с лозарство, а в тази мисия им помагат неизменните трудолюбие и сериозни строителни умения. Първите изби са изкопани още през 1748–49 г. — и, забавното е, че отначало в тях се държат картофи и зеленчуци, а не вино; продавали са ги заедно с къщите. За да пестят място и да предпазят входовете от свличане на пръст, ги изграждат с фасади от местен вулканичен камък — риолитов туф — във формата на триъгълници. Минете ли през входа на коя да е от тях, очаква ви пътешествие от 10 до 40 м надолу. Днес по двете улички има близо 200 изби; повечето са копани след филоксерната криза в края на XIX в., но някои са още от първите заселници.

Що е то филоксерната криза? Накратко: най-големият, опустошителен и драматичен апокалипсис в историята на виното! Това е моментът, в който виненият свят буквално умира и се ражда наново. За Токай и Херцегкут кризата е истинска катастрофа, която изтрива вековни традиции, но и променя правилата на играта завинаги. Всичко започва през 60-те години на XIX век: заедно с екзотични ботанически насаждения от Америка в Европа случайно е пренесена филоксерата (Phylloxera vastatrix) — микроскопична, подла въшка с размер на карфица.

Американските лози са еволюирали с нея и имат имунитет. Европейската лоза (Vitis vinifera) обаче няма никаква защита. Въшката напада корените, изсмуква соковете и в рамките на три години нападнатата лоза просто изсъхва и умира. Погромът е страшен: само във Франция за петнайсетина години загиват над 40% от лозята, а щетите в останалата част на Европа са огромни. Хората изпадат в масова паника.

Филоксерата достига Токай през 1885 г. и за броени години отнася по-голямата част от лозята по хълмовете. Избите в Херцегкут, които швабите копаели с такъв труд, внезапно остават празни. Селяните фалират, а производството на легендарното кралско вино Асу спира за години. Лозарите били толкова отчаяни, че опитвали всичко — заливали лозята с химикали, пускали домашните птици да кълват из редовете и дори заравяли живи крастави жаби под корените с вярването, че ще изсмучат „отровата“ на въшката. Нищо не помагало.

Решението идва от науката и е гениален Франкенщайн на лозарството: учените откриват, че ако вземат коренова система (подложка) от дива американска лоза, която е имунизирана, и върху нея присадят стъбло от европейски сорт, въшката не може да убие растението. Така, лоза след лоза, цяла Европа презасажда масивите си. Когато Токай се ражда наново от пепелта, регионът се променя драстично: сеят се само сортовете, които дават най-добро качество и понасят добре благородната плесен. Така фурминтът се превръща в абсолютния крал на региона.

И до днес някои от избите са свързани в подземни лабиринти, които може и да водят до приказното царство на джуджетата Мория — казва ли ти някой. Вулканичният камък поддържа 96% влажност и температура около 12 градуса — идеални за зреене на токайското. Разбира се, отново си има тайна, свързана с плесен — този път Cladosporium cellare, която покрива стените и се храни с алкохолните изпарения. Добре за виното, добре за всеки, решил да охлади страстите в някоя от прохладните изби. Gombos-hegy (Хълмът Гомбош) и Kőporosi (Кьопороши) са двете локации, на минутки една от друга, които ще ви посрещнат радушно на по чаша вино в прохладата на тези чудни ЮНЕСКО изби.

Поемете ли нагоре по хълма Гомбош, до върха му ще ви заведе Кръстен път (Via Crucis), символизиращ пътя на Иисус към Голгота. Ще преминете покрай 14 малки бели параклиса, построени с даренията на местната швабска общност — на всеки от тях пише кой го е дарил. Най-горе са три дървени кръста и Калварията: параклисът на Възкресението, осветен през 2008 г., а от 2010 г. върху него стои благославящ Христос от чугун — дело на полския скулптор Мачей Сирек, висок близо два метра и половина и боядисан така, че отдалеч изглежда като мрамор. Оттук се вижда цялата околност — Херцегкут, Шарошпатак и Земпленските хълмове. От виното към духовния катарзис, мястото е интересна точка, събираща човешките грехове и възнесение в обща живописна картина, притихнала в мъничко кътче от Унгария.

Популярният днес като „Замък Ракоци“ в Шарошпатак е дело на Петер Перени, който го изгражда между 1534 и 1542 г. Влиятелният магнат се нуждае от сигурно модерно убежище в смутните времена след Мохач, когато османците тъкмо са извоювали повратната си победа. Италиански архитекти се погрижват мястото да осигури необходимото на своя стопанин, като в сърцето на замъка издигат величествената отбранителна Червена кула. Истинско инженерно чудо за времето си, масивната постройка с дебели стени крие изящни, светли ренесансови зали за живеене на горните етажи.

След смъртта на Перени имението минава от ръка на ръка — Спишката камара, фамилия Добо, Ищван Бочкай — докато през 1608 г. не се пада на дъщерите на Михай Лорантфи. Осем години по-късно една от тях, Жужана Лорантфи, го внася като зестра в брака си с Дьорд Ракоци I и така Шарошпатак става притежание на фамилия Ракоци. Заедно със съпруга си тя превръща мястото в най-бляскавия ренесансов дворец в Унгария: през 1647 г. е завършена Лоджата Лорантфи — каменното стълбище с арки, което днес е най-сниманото място в замъка.

Съпругата на нейния внук — Илона Зрини — е най-героичната фигура в семейството. Дъщеря на хърватския бан Петар Зрински, невероятно красива, безбожно богата и толкова силна жена, че френският крал Луи XIV (Кралят Слънце) я нарича „най-храбрата жена в Европа“, тя се омъжва за Ференц Ракоци I през 1666 г. и замъкът в Шарошпатак става един от нейните основни домове.

Точно в него, в малката кръгла стая „Sub Rosa“ („Под розата“) в Червената кула, под таван, изрисуван с ренесансови рози, съпругът ѝ Ференц Ракоци I и куп унгарски и хърватски магнати кроят таен заговор за сваляне на хабсбургската власт. Планът се проваля с гръм и трясък: шпионите ги разкриват, а водачите остават без глави — на 30 април 1671 г. във Винер Нойщат е обезглавен и бащата на Илона, Петар Зрински, заедно с шурея си Фран Кръсто Франкопан. Самият Ференц се отървава на косъм от дръвника благодарение на майка си София Батори (да, от рода на кървавата графиня Батори — но от другия, шомьойския клон), която плаща — според различните извори между 300 000 и 400 000 форинта — и няколко замъка на император Леополд I. Ференц е помилван, но задължен да се оттегли от политиката. Отива си през 1676 г. от естествена смърт, само няколко месеца след като Илона ражда техния син и бъдещ национален герой, увековечен на банкнотата от 500 форинта Ференц II Ракоци.

Бойната дама не приключва кариерата си на бурната светска и политическа сцена дотук. Омъжва се за друг голям бунтовник (Имре Текели) и по-късно сама ръководи отбраната на друга семейна крепост (Мукачево) срещу австрийците в продължение на три години, като лично командва близо 4000 войници и остава на поста си дори при тежки бомбардировки. Синът ѝ е плътно до нея по време на епичната обсада. Малкият Ференц вижда как австрийските оръдия разрушават стените на дома му и как умират хората му. Майка му му разказва за фамилията му, заговора „Под розата“, как Хабсбургите искат да унищожат Унгария. Това е емоционалният фундамент, който никой не може да изтрие.

Когато крепостта пада през 1688 г., малкият Ференц Ракоци II е откъснат от майка си от австрийците и изпратен в Бохемия, за да бъде „възпитан по австрийски маниер”. Илона е заточена и никога повече не вижда сина си. Той се връща в Унгария като истински млад виенски аристократ – облича се по френска мода, говори перфектен немски и в началото дори не се интересува от политика. Но когато стъпва в унгарските си имоти, включително Шарошпатак, се сблъсква с две неща: Народната памет – местните селяни и благородници виждат в него сина на лъвицата Илона Зрини и го молят да ги поведе срещу бруталния австрийски гнет; както и с детските спомени – гледката на опустошената му родина събужда всички спомени. Австрийското лустро пада моментално, като трансилванците го избират за княз през 1704 г.

Бори се срещу окупатора цели осем години. Преживява предателства от най-близките до себе си и през 1711 г. е окончателно победен. Отказва да плати цената на амнистията – да подпише клетва за вярност към Хабсбургите и е пратен в изгнание. Първо във Франция, после в Османската империя, където умира и майка му, без никога да се завърне в родината си. Най-известния политически емигрант на тогавашното време няма право да почива в мир дори след смъртта си. Заради забраната от австрийците да бъде погребан в Унгария, той е погребан тайно в Истанбул. Чак през 1906 г., когато политическият климат се променя, костите на великия княз са тържествено погребани в криптата на катедралата „Света Елизабет“ в град Кошице (тогавашна Унгария, днес в Словакия).

Света Елизабет е една от най-обичаните светици в цяла средновековна Европа. Според унгарските исторически хроники е родена през 1207 г. именно тук, в Шарошпатак. Истинска принцеса — дъщеря на унгарския крал Андраш II, с родословие, стигащо чак до великия княз Володимир I Велики (покръстителя на Киевска Рус) и Ярослав Мъдри, и сестра на съпругата на Иван Асен II — Анна-Мария Унгарска. И днес тя заема специално място в сърцата на хората от тази част на Европа.

На 14 г. се омъжва за Лудвиг IV Тюрингски, а на 20 вече е вдовица с три деца. Посвещава се на бедните и болните, а името ѝ се свързва с много чудеса. Отива си на 24-годишна възраст. Канонизирана е едва четири години по-късно, през 1235 г.

Прочута е с „Чудото на розите“: съпругът ѝ я засича тайно да носи хляб в престилката си за бедните — нещо строго забранено за кралски особи. По негово нареждане тя разтваря престилката си, а вътре, вместо хляб, има разкошни напъпили червени рози. Благодарение на нея розата е своеобразен местен символ, а самото чудо е и sub rosa знак — израз, който от древни времена означава нещо „казано в пълна тайна, която никога не трябва да излезе от тази стая“. Или от престилката.

Днешната базилика е издигната там, където някога е кралското имение, в което Елизабет е родена — строежът започва през XIV в. и готическият храм е завършен през 1492 г. Според преданието църквата стъпва точно върху ротондата от XI в., в която малката Елизабет е кръстена. Пристъпите ли вътре, сте върху същата земя, на която светицата е родена, пораснала и живяла. Олтарът е сред най-големите и пищни барокови дървени олтари в Централна Европа — пренесен е тук от закрития по онова време кармелитски манастир в Буда. В съседство, на каменна фасада, има красива фреска на светицата. Мястото е изключително спокойно и умиротворяващо.

Първата сграда на това място е издигната от благородника Петер Ретеи в края на XVI в. Сто години по-късно, през 1686 г., австрийският император Леополд I подарява замъка и земите на Ласло Карой като компенсация за загубите на фамилията във войните с турците. Между 1860 и 1870 г. граф Еде Карой поверява преустройството на великия архитект Миклош Ибл — същия, създал двореца Венкхайм, първата спирка от това наше пътуване. Отвън се получава романтично-еклектична сграда, а вътре — истински италиански ренесанс. Казват, че градините тогава проектира лично главният градинар на френския император Наполеон III.

Синът на Еде — Ласло Карой — и съпругата му Франциска Апони прекарват близо две десетилетия в събиране на интериори. Пазаруват предимно от прочути флорентински търговци на изкуство: автентични италиански каменни резби, мраморни камини, старинни врати и прозорци, всякакви красиви неща от тамошните дворци. Плячката си товарят на влак, който я стоварва в двореца, и той с всяко ново попълнение добива днешния си облик.

Издръжката на такова имение обаче е също толкова мащабна. Затова синът им Ищван Карой стига до идея, която за времето си е революционна: през 1938 г. превръща двореца в луксозен хотел за свръхбогати чужденци и аристократи, запалени по лова. Реално фамилията отваря вратите на тайния свят на пищните имения за всеки любопитен, който може да си позволи престоя. До 1944 г. гостите плащат космически суми, за да отседнат в разкошните стаи, да ловуват елени и глигани в околните гори и да се наслаждават на изискани блюда, поднесени в класен порцелан, похапвайки със сребърни прибори и празнувайки трофеите си с вино от избата на фамилията.

За да добиете представа за атмосферата в откъснатия сякаш от цивилизацията замък, представете си някой от филмираните напоследък романи на Агата Кристи. Отбрано малко общество, събрано на едно място в отдалечена локация. Звучи повече от любопитно, нали? Точно тази атмосфера намира отражение в днешния музей: интерактивен и интересен, той дава възможност на посетителите да влязат в ролята на детективи и да разплетат мистериите около гостите — разбира се, ако знаят унгарски. Аудио гид няма. Разглезени сме от полските музеи и тук това полезно решение определено липсва.

Приказката свършва рязко: след Втората световна война новата власт национализира всичко и дворецът десетилетия наред работи като санаториум. Сериозната реставрация започва чак през 90-те години на XX век.

Ловната хижа е дело на граф Ласло Карой — същият, който пълни двореца във Фюзерадван с флорентински камини. Тук обаче строи в съвсем друг стил: по образец на швейцарските ловни хижи, върху скала над изкуствено езеро. Сградата е пълна с изненади, включително тайна врата, която свързва камината в главната зала с гардероб на долните нива — за да могат графовете да си ходят по техните задачи, без да привличат излишно внимание. Има и кула със стая, от която се вижда и в двете посоки на долината. Казват, че в началото на XX век дивечът наоколо бил толкова много, че се ловувало направо през прозорците ѝ.

Разбира се, теснолинейката е изградена не като атракция за гости, а като бизнес: фамилията я строи през 1888 г., за да транспортира дървесината от района. Това е най-старата горска теснолинейка в Унгария, като специално за нея е направен през 1903 г. тунелът в скалата под ловното имение. Влакчето минава от конска тяга през пара (1902) до дизел (1964) и се движи и до днес.

В Кьокапу през годините са гостували сума знатни гости, присъстващи на страниците на учебниците по унгарска история: тук са ловували регентът Миклош Хорти и премиерът Ищван Бетлен, а след национализацията през 1947 г. — и Матяш Ракоши. Едни и същи прозорци, две напълно противоположни като начин на управление Унгарии. И една подробност, която обърква мнозина: комунистическият диктатор няма никаква връзка с рода Ракоци. Роден е Матяш Розенфелд, а семейството му помаджарчва името на Ракоши през 1903 г. Име, което звучи почти като това на националния герой — удобно съвпадение за човек, който по-късно ще управлява Унгария.

Тъй като палинката и виното са неразделна част от битието на народа, както и у нас, производството било предимно на стъклени бутилки за вино и ракия. Приходите от това начинание обаче били по-скоро скромни — а и тъкмо по това време, през 1831 г., в близост открили огромни залежи на каолин (бяла глина) с много високо качество.

Предприемчивата фамилия бързо се преориентирала към керамика. Тъй като в производството на луксозен порцелан вече имало доволно много конкуренция, те се насочили към по-масовата клиентела. Асортиментът включвал от чинии и кани за мляко до супници и чаши за всекидневна употреба, а дизайнът бил швабски. Хората много харесвали красивите ярки мотиви с цветя, птички и сини кантове.

Фамилия Карой управлява успешно фабриката до края на Втората световна война, когато през 1948 г. новата комунистическа власт прави това, което умее най-добре — национализира всичко без никакви компенсации. Графовете губят фабриката, както губят и двореца си във Фюзерадван. И тук идва най-унизителната глава: цели девет години, чак до 1957 г., на фабриката е разрешено да прави само промишлен порцелан — електрически изолатори. Едва след това се връща към онзи прочут, изключително разпознаваем унгарски порцелан за бита, който присъства във всеки източноевропейски дом.

Катедралата е изградена на мястото на по-малка църква от XIV в. Строежът започва през 1378 г. и продължава цели 130 години. Именно на това място се случило нещо, което превърнало Кошице в място на поклонение още по онова време: според легендата разсеян свещеник разлял вино върху белия църковен плат (корпорал) и върху него се изписал силуетът на Христовото лице. Днес в новата катедрала има картина и олтар, посветени на това събитие.

Пристъпите ли вътре, потърсете двойното вито стълбище от XV в. Идеята му е двама души да могат да се качват и слизат едновременно, без изобщо да се срещнат. Официално се казва Кралско стълбище, но местните го наричат „стълбището за скарани съпрузи“. Легендата разказва и за друга тайна — камък, който ако бъде премахнат, цялата катедрала ще рухне. Казват, че бил умишлено вграден като слабо място от главния майстор-строител, който бил голям пияница и местните го наказали, като отказали да му платят.

Олтарът, посветен на Светия кръст, е изработен изцяло от претопени оръжия, събрани по бойните полета на Първата световна война — издигнат в памет на нейните жертви, символ на превръщането на оръжията на смъртта в паметник на мира и вярата. А в криптата вечния си сън спят Ференц II Ракоци, майка му Илона Зрини и по-големият му син Йожеф. Разделени от житейските обрати, историята ги събира заедно във вечността. Около тях, в свои саркофази, почиват верните на Ференц генерали, споделили с него самотното изгнание в Турция.

Музеят е разнообразен и за нас беше доста интересен. Главната атракция в него, заради която тук се стичат хора от цял свят, е именно златното съкровище. Експозирано е в специален сейф на ниво сутерен, като до него водят зали, разказващи за монетосеченето в миналото. Има любопитни детайли като примерно табло, показващо заплатите на различните професии някога, и интерактивен забавен кантар, на който като стъпите, ви показва колко щяхте да струвате ако бяхте от злато. 

Както при нашето панагюрско, и кошицкото златно съкровище е намерено случайно. Денят е 24 август 1935 г. Тече ремонт в мазето на Финансовата дирекция в центъра на Кошице. Трима работници копаят пода. Изведнъж лопатите удрят нещо твърдо — красива, ръчно гравирана медна кутия с формата и вида на объл самун хляб. Отварят я — и вътре откриват нещо невероятно. Медният съд крие цели 2920 златни монети (дукати) от 81 държави и провинции, 3 големи златни медала и масивна 2,14-метрова златна верига.

Счита се, че съкровището било скрито около 1680 г. и е принадлежало вероятно на главния ковчежник на Хабсбургите Ян (Йоханес) Крос. Когато настъпващите войски на Имре Текели (вторият съпруг на нашата стара позната Илона Зрини) обсаждат Кошице, той скрива богатството. Бунтовниците превземат града, но така и не намират медния хляб и неговата тайна. Историята разказва самият аристократ — от интерактивна инсталация, разположена вътре в самия трезор. 

Вярвате или не, но Бардейов си имал собствено „училище” за палачи. След като градът получил Правото на меча — да съди и екзекутира — през 1365 г. от крал Лудвиг I, се наложило да отглежда истински професионалисти в тази посока. Занаятът се предавал от баща на син, като чиракът учел анатомия, пътувайки по задачи заедно със старшия в занаята. Градът дори отдавал под наем своя палач на съседни населени места, останали без екзекутор — истински бизнес около смъртната присъда, който градял славата на „бардейовската справедливост”.

Бардейов има и статуя на императрица Сиси, изобразена като съвсем млада девойка — а парадоксът е, че всъщност е изваяна, когато тя вече е на 57 години. Императрицата идва в близките минерални бани Bardejovské Kúpele, за да лекува депресията си след смъртта на сина си. Процедурите толкова ѝ допаднали, че си тръгнала с думите, че се чувства „като осемнайсетгодишна” — затова скулпторът я обезсмъртил именно така. И днес апартаментът ѝ в хотел „Алжбета” пази чашата, от която тя пиела подмладяващите, по нейните думи, минерални води.

Легендата рисува града и като разменна монета. Унгарският крал Сигизмунд Люксембургски спешно се нуждаел от пари за военните си кампании и заложил Бардейов като обезпечение за заем от 13 000 златни дуката, взети от полския благородник Анджей Балицки. Залогът продължил 65 години, докато през 1477 г. крал Матяш Корвин не уредил сметките и не върнал града под пълна унгарска власт. Най-много от размяната печелели местните търговци — плащали данъци ту в Полша, ту в Унгария, според това къде било по-изгодно, и въртели оживена търговия по двата паспорта.

Бардейов държал и монопола над продажбата на токайско вино в района — любимо на пазарите в Полша и Русия и много търсена стока. Когато търсенето надминало собствената реколта, градските съветници намерили решение: изкупували по-евтино вино от съседните области, смесвали го с малко истинско токайско в огромните изби под площада и запечатвали буретата с градския печат — своеобразен средновековен сертификат за качество. Схемата продължила с десетилетия и донесла на града истинско състояние, докато полски инспектори не забелязали, че „елитното” вино вкисва твърде бързо.

Не може средновековен град като Бардейов да няма и своя история за призрак. Тя е свързана с Червената кула, където затваряли осъдените на смърт преди екзекуция. Градското предание разказва за красивата млада дъщеря на местен златар, обвинена в магьосничество, след като отхвърлила ухажването на влиятелен градски съветник. И до днес се разказва, че около полунощ край кулата се чува тих плач. Тайнствен, приказен и с чудна архитектура, Бардейов чака всеки любопитен, за да му разкаже историите си.

Няма как за място като това да няма легенда. В случая тя е свързана със строежа на замъка. Застаряващият благородник Любовенски си харесал мястото за строеж. Но каквото работниците му изграждали през деня, сутрин било сринато. Отчаяният аристократ седнал на брега на близката река Попрад и призовал Дявола (според някои от източниците зла магьосница) с молба да сбъднат мечтания му замък, като в замяна, дал своята безсмъртна душа.

Разбира се, както се случва обикновено когато човек вече има това, което иска — гледката на крепостта не го зарадвала — и отишъл да се моли за спасение в близък манастир. Искреното му покаяние му върнало душата, а гневната зла сила вдигнала грамадна скала да срути построеното. Не щеш ли, в този момент — забили камбаните на църквата. Поганецът изтървал канарата и тя и до днес може да бъде видяна близо до замъка.

Век по-късно, в кулата на замъка тук е затворен един от най-известните авантюристи, пътешественици и разбойници на епохата Мориц Беньовски, който по-късно успява да стане … Крал на Мадагаскар. Според преданието, успял да очарова една от прислужниците, която му помогнала да избяга от уж непревземаемия затвор. Присъединил се към полската армия, бил се срещу руснаците, паднал в плен и заточен в Сибир, превзема руски военен кораб и поема на епично плаване през Тихия и Индийския океан. Акостира във Франция и омагьосва кралския двор с разкази за приключения, което му печели титлата Губернатор и средства за основаване на търговска база на Мадагаскар. Там очарова и местните и ето ти титла. Накрая, ревнуващите от властта му французи му виждат сметката, когато е на 39 години.

Междувременно, замъкът преминава през ръцете на благородническата фамилия Райс, за да се отзове при друг аристократ: Ян Замойски. Той се жени за испанска принцеса, която оставя блясъка на Мадрид, за да живее с него в този планински замък. Радват се на живота си заедно тук до Втората световна война, когато в сградата се настанява… Гестапо… Днес Стара Любовня е реставриран и посреща посетители с възстановки по соколарство и средновековни фестивали.

През 1323 г. Левоча получава статут на „Свободен кралски град“ (Libera regia civitas). Това означава самоуправление — свобода от местните феодали и данъци и подчинение директно към краля, на който се плащали налозите в замяна на военна защита на града. Това вървяло в комплект и друга важна привилегия: т.нар. „Право на склад“ (Right of staple): всеки чуждестранен търговец, преминаващ през района, бил задължен да спре в града за 14 дни и да предложи на местните жители стоката си на занижени цени. Едва след като срокът изтече, е можел да продължи по пътя си. Търговците от Левоча освен това не плащали мита и пътни такси в цялото кралство, като това също допринесло за бърз и бурен просперитет. Също като Бърдейов, и Левоча имал „право на меч“ (ius gladii), т.е. градският съд е имал автономното право да налага смъртни наказания и да съди престъпниците според собствените си закони, без външна намеса.

Освен това, кралските градове имали официалното право и задължение да строят масивни каменни отбранителни стени, които да пазят държавната граница, но и натрупаните в града богатства. Заради всичко това, Левоча бил обграден с 2,5 км стени с 15 отбранителни кули и три огромни порти, пазещи пищни ренесансови дворци и патрициански къщи на богати немски и унгарски търговци. Сред тези с дом тук била известната фамилия Турзо, чиято къща още краси площада. Истински „крале на медта и парите“ в Централна Европа, ще ги срещаме и занапред.

Реалните архиви от съдебния процес разграничават реалност от фикция и разказват много по-мрачна история. Не Юлиана отваря вратите, а самият град, който е защитаван от унгарските бунтовници (куруци), капитулира пред имперската армия на Хабсбургите. Защитата на Левоча е ръководена от сочения в литературната творба за неин любовник граф Стефан Андраши, а Юлиана е била просто политически куриер и посредник при преговорите и предаването на писмата за капитулация.

Истинското ѝ нещастие идва четири години по-късно, когато у нея са намерени нови, различни писма, призоваващи към следващ бунт. След жестоки изтезания тя е осъдена за държавна измяна и е обезглавена публично в град Дьор (Győr, днешна Унгария). Картина, показваща легендарната измислена версия с предаването на ключовете, можете да видите на една от вратите на кметството-музей в Левоча. Измислица и истина обаче са единодушни в едно: преданията за духа на Бялата дама, който и до днес броди из тихите улици на града.

Над Левоча има голям хълм, на който се издига неоготическа базилика, посветена на Посещението на Дева Мария. Там през 1995 г. Папа Йоан Павел II отслужва литургия пред над 650 хил. вярващи.

В замъка се разиграва една от най-жестоките семейни драми на XVI век, родила историята за първата жена алпинист в историята на Високите Татри. Изключително богатата графиня Беата Ласка, съпруга на тогавашния собственик на замъка Кежмарок Алберт Ласки, била влюбена в планината. През 1565 г. с неколцина местни граждани за водачи тя отива на тридневна екскурзия до Снежното/Зеленото езеро в Татрите. Така поставя прецедент с първия официално документиран туристически планински поход в региона.

Когато се връща, нейният много по-млад съпруг Алберт (който реално се е оженил за нея само заради парите ѝ) обявява постъпката ѝ за невиждан морален позор — благородна жена да скита из чукарите с други мъже. Използвайки това като претекст, той я зазидва жива в Черната кула на замъка. Тя прекарва в малката килия, в която има само едно малко прозорче, през което ѝ дават храна, цели 6 години. През това време съпругът ѝ изхарчва цялото ѝ богатство. През 1571 г. имперският генерал Фердинанд Руебер поема замъка и веднага я освобождава, но тя вече е изгубила здравия си разум…

Перипетиите на замъка не спират дотук. За разлика от повечето средновековни градове, където крепостта пази гражданите, в Кежмарок те са били в състояние на постоянна гражданска война. Когато през 1583 г. укреплението минава в ръцете на амбициозната унгарска фамилия Текели (Thököly), започват още по-интересните времена. Графовете обложили гражданите с брутални данъци, опитали да им отнемат търговските права — и настанало чудо. Народ срещу армия се стреляли, устройвали си засади и се атакували взаимно по всевъзможни начини. Враждата приключва чак в началото на XVIII в., когато бунтовната фамилия губи имотите си заради заговори срещу Хабсбургите, а градът най-накрая откупува замъка за себе си.

При църквата в Кежмарок Императорската комисия умишлено посочила интересен терен — стара кръчма извън градските стени. Местните приели предизвикателството, събрали пари с помощта и на дарения от шведския крал и майсторите успели да се впишат във всички изисквания. Издигнали я без камбанария, изцяло от дърво, без нито един пирон, за 3 месеца и с възможност да приеме до 1500 души. Интересния си интериор църквата дължи на включилите се в строежа шведски корабостроители и моряци.

Вътре има една единствена каменна част и тя е бившата кръчма, трансформирана в сакристия (ризница) — стаята, в която свещениците се обличат и съхраняват свещените съдове преди литургия. Опитът на Хабсбургите за публично унижение се превръща в исторически анекдот, който местните и днес разказват с огромно задоволство на туристите.

Когато една нощ пиян и гневен нападнал прислужница, Маргарита не издържала и му се противопоставила. Платила жестока цена. Вбесен от неподчинението ѝ Донч ѝ отсякъл ръката с меча си и скоро след това тя починала от раните си. Според преданието, духът ѝ и до днес не е намерил покой и по пълнолуние облечен в бяла рокля се появява в Цитаделата — не за да търси отмъщение, а за да проси прошка за греховете на своя съпруг.

XV в. замъкът бил и разбойническо свърталище. Попада в ръцете на полския благородник Пьотър Коморовски, който освен че ограбвал кралските кервани, сключил съюз с бунтовници, които искали да свалят унгарския крал Матяш Корвин. Разбира се, авантюрите му не приключили добре. Бунтът бил смачкан, като за да спаси главата си злополучният поляк предал ключовете на Орава на краля.

18 в. мъченията в Хабсбургската империя са забранени и специалните помещения за тези цели в Орава притихват. В самото начало на 19 в. замъкът преживява опустошителен пожар, в който изгарят всичките му дървени части. По-късно фамилията Палфи го спасява от пълно разрушение, като го възстановява. Днес е държавна собственост на Словакия и национален културен паметник.

Впрочем, по време на снимките екипът имал много интересни преживявания. Актьорът Макс Шрек (чиято фамилия на немски буквално означава „Страх/Терор”) играещ граф Орлок, толкова се вглъбил в ролята, че буквално отказвал да сваля грима и костюма си. Накрая плъзнал слух, че режисьорът Мурнау е наел истински вампир за ролята… Благодарение на лентата, Орава и до днес е прототип за замъка на Дракула в десетки игрални и анимационни филми и сериали.

През 1297 г. могъщият военачалник Матуш Чак Тренчански превзема Бойнице със сила и прогонва досегашните собственици — рода Познански, превърнали някогашната дървена крепост от XII в. в замък от камък. Игнорира заповедта на останалия почти без войска крал Ласло IV да напусне замъка и го превръща в свое военно укрепление, от което управлява днешна Западна и Централна Словакия като собствена държава в държавата.

Междувременно Ласло IV и Андраш III Венецианеца — последните двама наследници на кралската династия Арпади — умират (през 1290 г. и 1301 г.) без да оставят мъжки наследник. Короната е в криза. Новият кандидат за трона, чешкият принц Вацлав III (коронован в Унгария като крал Ласло V), отчаяно се нуждае от подкрепата на най-силния човек в региона. Затова официално „дарява“ Бойнице на Матуш. Чак се превръща в „некоронован крал“ на днешна Словакия и до смъртта си през 1321 г. управлява над 50 замъка.

Янош бил разгромен от армиите на аристократите и бил принуден да се откаже от претенциите си към трона. Доказал се като достоен наследник на баща си обаче — назначен е за Бан (управител) на Хърватия и Славония и посвещава остатъка от живота си на битки срещу настъпващата Османска империя на южната граница. Умира млад — едва 31-годишен, през 1504 г. С неговата смърт и последвалата скоро след това кончина на невръстните му деца, великият род Корвин угасва по мъжка линия завинаги.

След смъртта на Янош Корвин управител на замъка става Петър Поки. Той заградил безплатните лековити извори на града, за да печели от тях, и насъскал кучетата си срещу разбунтувал се беден старец. Старецът го проклел: „Всичкото ти злато да стане на камък, а ти да платиш с живота си!“. Същата година измамите на Поки били разкрити от кралския съд и той е жестоко екзекутиран чрез разчекване от коне. В двора и до днес се откриват овални камъчета, наричани от местните „вкаменените монети на Поки“.

От тези времена са и две от най-популярните легенди, свързани с Бойнице.

👻 Легендата за Черната дама
Според преданието, съпругата на един от управителите на Палфи била набедена в изневяра от завистливи роднини. За да докаже невинността си пред съпруга си, тя била принудена да се подложи на „божествен съд“ (ордалии) — вярвало се е, че Бог е всемогъщ и справедлив съдия, който лично ще се намеси чрез чудо, за да защити невинния и да накаже грешния. Накарали я да скочи от най-високата кула на замъка заедно с бебето си. Легендата разказва, че вместо да загинат, жената и детето полетели нагоре към небето, доказвайки абсолютната си невинност пред смаяната тълпа, а клеветниците се стопили в черен дим. Според градските легенди и до днес в траурни дрехи тя броди из кулите на Бойнице.

Замъкът все пак, благодарение на новото поколение, преминава в ръцете не на аристократи, а на новобогаташи — обувния магнат и предприемач Ян Антонин Батя. След Втората световна война комунистическото правителство на Чехословакия конфискува имуществото му и замъкът става държавна собственост. През 1950 г. е силно увреден от пожар, но само година по-късно е възстановен и отваря врати за всички любопитни да се потопят в старинната му приказна атмосфера.