Блог

Севда сгъна внимателно червената кърпа на бели точки. Пропусна мелодраматичната въздишка и решително дръпна ципа на пътната чанта. После, излезе през прага. Заключи без много, много да гледа вратата.

Мислеха си, че е глух. И с времето спряха да си мерят приказките край него – все пак, нали не чуваше. И Морков чу много неща, които не бяха предназначени за рижите му ушаци.

Той отдавна не изглеждаше като уютен хобитски килер, пълен с домашни благинки. Редичките буркани хванаха не просто паяжини, а плътни къдели, старото сито ръждяса, а метлите се разпаднаха на прах. Мишоците превзеха зимника.

Някога спретнатият зелен плет така беше стегнал оградата в прегръдките си, че от грижа я беше прекършил. Невиждал градинска ножица от векове, беше подивял изцяло и захвърлил всякакво приличие, пъчеше бодли и възлести клони. Зад него жълтееше къща.

Гайдата писна. Преплете се гласът ѝ с тъпана, в звук стар като света. Притихна тълпата. Всички светлини се изгубиха – сякаш угасени в миг. А имало ли ги е изобщо? Лицата осветяваше жаравата. Живееше свой живот на светлина, топлина и древност.

Чеширският котарак възмутено се огледа. Чакаха го на чай. Както винаги, закъсняваше. “Дали е заради онова странно момиченце” – чудеше се той. “Откак мина оттук, всеки ден нови гости. По много. Че и невъзпитани” – мърмореше си той под нос тихичко.