Мария Петрова

Старата метла ръжда не хваща

В ъгъла беше подпряна метла. Колко хора днес, ползват метли? Може би, тези с двор. Както и да е. Беше от тия, старите с дълга дръжка и вързани слама и треви в долния край. Отдавна подпираше ъгъла. Или пък той нея? Беше отгледала поколения паяци. Намираше се в една специална някога къщичка. Вярвате или не, тя някога си имаше кокоши крака и препускаше през гори и планини, през девет в десета и носеше една баба, която днес беше шефка на козметичен концерн. Няма да ви кажа кой пък! 

Та, някога мис Яга возеше кльощавия си стар задник на въпросната метла. Днес – на Бентли. Ходеше по приеми. Пиеше Моет и Шандон и Вьов Клико. Ядеше червен хайвер и го делеше щедро с млади пламенни господа. Ползваше си всичките знания и магии и се успокояваше, че не просто печели, а наистина помага на жените, мъжете и всичките му там останали полове, да са красиви.

 Понякога обаче, нещо в гърдите я стягаше. Затваряше очи и усещаше вятъра в косите си. Метлата пореше нощното небе и я носеше над селца, долчинки, през приказни земи и царства. Светът беше млад, а хората вече бяха започнали да се заиграват с благата, властта и да затъват в алчност. Но сякаш, чак така не беше. Беше свободно. “Аз бях свободна, повече, отколкото сега” – мислеше си тъжно Мис Яга. 

Един уикенд, нареди на шофьора да я закара до една забравена къщичка, нейде, вдън някогашните гори тилилейски, от които днес не беше останало много. “Само да си нагледам метлата, дали върви още милата” – мислеше си тя. Очакваше я тъжна гледка. Схлупеният покрив още повече бе клюмнал, кепенците на прозорците – и те. Но сякаш, сякаш за секунда коминчето блъвна облаче дим. И се чу радостно проскърцване. Яга щракна с пръсти и портичката захвана да се отваря с мъка. 

На прага, вътре, имаше писмо. Омърляно, сиво, на стъпки от валс на мишоци, на него с красив почерк пишеше “До многоуважаемата Госпужа Яга специална покана”. Почуди се старата. Отвори плика и зачете. Подписът на листа беше на Вила Самовила. Миналото я викаше, за да оправи бъдещето. “Де ли ще му излезе краят? А как ли ще се справят мениджърите без мен? Алчни копелета!” – помисли си тя. Радостно си засвирука и се отправи към килера. 

В ъгъла, я чакаше старата метла. Вън мракът изместваше слънцето. В предчувствие за полет Яга усети как топката в гърдите ѝ се разтапя и изчезва, все едно никога не е била. Обитателите на близките села тая нощ сънуваха един и същ злокобен кикот и радостни викове “юпиии” и “ойларипи”. Една стара мома си намери загубената свобода и празнуваше.

 

0 Comments